Другата страна на медала

Другата страна на медала

14 септември 2010 сутринта в 7.30 – Пирогов.

Пристигам дори малко по-рано гушнала нищо неподозиращия сънлив Вувузел. Днес ще го оперират ( операцията е лека ме уверяват, но като е за твое гардже никога не е достатъчно лека), той се е сгушил в мен и оглежда любопитно обстановката. Аз също – наоколо си е атракция, почти е като декор на филм за войната. Откъртени и мръсни стени, избушен диван, мрачно и схлупено фоайе. В началото чакаме с още едно семейство от провинцията, чието детенце също е насрочено за днес. Останалите деца са болни и няма да дойдат затова първоначално се радваме на временно уединение и спокойствие в студеното и мрачно фоайе.

Сестрата, която ни приема е много мила и любезна особено на фона на безкрайните листове, които трябва да изпише за всяко дете.

Скоро започват да пристигат и хора за редовни прегледи. В началото чакат сравнително търпеливо, но след половин час се натрупва тълпа … започват да нервничат, започват да подмятат, че вече часът е 9 и защо още няма никой в кабинета. Те обаче ( както и аз тогава) не знаят, че медала има и друга страна. Сутринта още в 7.15 си кимваме с доктора на асансьорите, след това той е бил на рапорт, след което е минал през отделението да види пациентите си, след което може би да смени някоя и друга превръзка, спрял се е да обясни нещо на разтревожени родители и накрая слиза в кабинета – минава 9 и 15, но….това е другата страна на медала тя остава невидима за чакащите и изнервени хора, на които никой не обяснява кога ще дойде лекар и защо все още няма никой долу.

Извикват ни пред цялата тълпа и виждам изпълнени със завист погледи питащи “Защо пък точно тях” еехххх, ако знаехте защо дали щяха пак да ме гледат със завист…. Просто защото сме за операция и лекаря трябва да ни види за последно преди да ни пуснат бележките за плащане на касата. Първо ни консултира анестезиоложката – прекрасна фея – руса, нежна, внимателна . След това вече чакаме да ни види и доктора, накрая ни връчват заветната бележка и отиваме да плащаме.

Отивам на касата, опашката е огромна аз съм с малкия на ръце. Няколко мъже ме подканят да мина напред, определено знам, че никой не е дошъл тук от удоволствие нито пък чакането го радва, но наистина държейки 10 извиващи се килограма в ръце е една идея по-трудно, обаче и това спада към другата страна на медала….

Накрая спирам да се правя на майка-героиня и минавам с няколко човека напред – точно пред мен отварят ново гише, тъкмо да оставя купчината листа и пред мен троснато се хвърля млада приятно изглеждаща и добре облечена дама. Поглежда ме с отвращение все едно не държа прекрасно малко дете, а мръсна котка и злобно ми изсъсква “сега съм аз наред, защото чакам вече 2 часа”. Вдигам рамене …. Тя още не е виждала … другата страна на медала … пък и щом бърза толкова … аз няма къде да избягам. Плащам и се връщам в отделението.

Тук вече се изпарява и последната ми илюзия, че по-запуснато и страшно от приемния кабинет и фоайето пред него не може да има. Със сигурност декора е още по-обещаващ, малки железни легълца с решетки, заслани с овехтели ( да отбележа все пак, че бяха чисти) чаршафи с неясен цвят, тук таме покрити с дупки. Стаичката е миниатюрна, но някак си в нея са напъхани 5 легълца ( учудвам се че не са 7 – така приликата със 7-те джудженца щеше да е още по-голяма). Между легълцата има пътечка, колкото да застане един човек. Стаята е празна, но намръщената сестра ни отрежда две легла едно до друго и то в най-тъмния ъгъл. Пак си замълчавам, ние ще си тръгнем още днес …. Важното е всичко със златцето ми да мине бързо и точно. Не се давам на мислите. Идва една още по-тросната дама в бяло и набързо поставя някакво сиропче, на двамата – би трябвало да ги замае, друго обяснение не ни се полага. След малко наистина вече се умиряват и ни гледат някак жално и унесено. Анестезиоложката  идва и нарежда да се качват в операционната и двамата заедно – синът ми е на година и месец, другото дете е на 2 години. Две от сестрите умуват на висок глас дали могат да ги качат на една количка. Количките нямат никакъв ограничители отстрани, децата са вече замаяни, а дори и да не са те са почти бебета. Накрая мъдро решават, че е най-добре да ги гушнем и да ги качим ние и да ги предадем на операционните сестри. И без друго не мислех да го оставя сам на тази количка.

Операционните сестри са единствените усмихнати лица, които срещнах този ден ( ако не броим доктора и анестезиоложката). Взеха ги и дори се опитаха да ни успокоят, усмихнаха се и изчезнаха …….. с нашите деца …….за да вършат работата си ….

Който не е чакал пред такава врата само той не знае за какво става дума….

Мъжът ми е на работа …. Сърцето ми е свито … обаждам се набързо на големите си синове уж да ги чуя какво правят, не че успявам да се съсредоточа. Питам колко време ще отнеме – казват ми около час.

Решавам да сляза и да почакам на двора обаче …. Изненада… оказва се, че не можеш току така да излизаш от отделението …. Трябва да седя затворена в празната стая и гледаща празните легълца, самата мисъл ме влудява. Набързо подреждам нещата и издебвам една излизаща количка – слизам в двора с празен поглед, книга и МР4 – ка в джоба. Нито любимия Скорпионс, нито дори Любе могат да внесат спокойствие в душата ми. Книгата е от любимата ми поредица, героят е един от най-най-завладяващите, но въпреки това прескачам редове и пасажи. Отивам да търся кафето, което по мои спомени се помещаваше в двора, но там вече няма нищо освен едно запуснато помещение. Питам една санитарка, от къде мога да взема нещо за почерпка и тя ми казва – някъде отвън срещу входа. Изтичвам до първия изпречил се павилион – купувам бонбони и кола. Връщам се, пътьом спирам да запаля една свещичка в параклиса – голям празник е – Кръстовден, пък и човек в такива моменти е по-склонен да се опре на вярата.

Качвам се в отделението и отново заставам да дебна, за да успея да вляза без да си навлека гнева на сестрите, които и без това от сутринта не бяха в слънчево настроение. Още с влизането оставям в тяхната стая едната кутия бонбони и едната кола – имам именници днес и да се почерпят за наше здраве. Никаква реакция … но и това ме устройва напълно, колкото по-малко им се набиваш на очи, толкова по-добре.

Минава час, час и нещо …. Другото майче се опитва да ме заговори, но аз не съм особено разговорлива – наистина ми е неприсъщо, но просто не мога да мисля и не искам. Най-накрая идва анестезиоложката и една сестра  и носят Вувузелката – съвсем отпуснат и отнесен… гледа ме с разконцентриран поглед. Питам мога ли да го гушна – дават ми го. Анестезиоложката отново е ведра, спокойна обяснява ми внимателна какво и как ще се случи и излиза. Оставам сама с малкото човече … милинкия – още нищо не го боли, но започва неистово да реве и да се мята – не е лесно явно да излезеш от упойка. Довеждат и другото детенце, неговата операция е била по-тежка от нашата, с катетър е и майката не може да го вдигне и да го гушне. Двете се бутаме в пътечката между леглата… и двамата се мятат и пищят в легълцата си. Опитват се да изскубнат стърчащите от ръчичките им абокати, дори и за секундичка не мога да оставя малкия на леглото – веднага започва да плаче и да се опитва да става – не че ще успее, но ме е страх да не се нарани допълнително в железните решетки.

Накрая решавам да го държа на ръце, защото това е по-лесно и за двете ни, пък и нейното детенце няма как да мръдне от легълцето.  Не си усещам вече нито ръцете, нито гърба, но поне стискам малкото скимтящо човече и го обсипвам с целувки – надявам се да разбира, колко го обичам.

Другото майче ще остане тук 7 дни, в стаята няма дори стол, легълцата са съвсем мънички и с решетка, така че дори не може да седне до детето си и да го гушне – може само да се наведе над пречката или да го вдигне, но в нейния случай е невъзможно…

Става ми мъчно за детенцето и за майката …. Мисля ги, как ли ще изкарат 7 дни и дано са само толкова …

Болката е странно нещо преминава през всякакви прегради ….колкото и да се опитвам да забравя детенцето не ми излиза от ума.

Идва и доктора обяснява спокойно и разбрано какво е направил и ни казва кога можем да си тръгнем.

Малкия се успокои и заспа.

Нездрав, но дълбок сън и кратка почивка за нас с другото майче, защото скоро ще излязат съвсем от упойката и тогава освен друго ще има и болка ….

Важно е нещата да минат гладко, анестезиоложката е дала указания какво да правим и какви реакции са възможни – сега само чакаме.

Събуждат се и този път съвсем не са толкова кротки и двамата. Рева и писъците на моят Вувузел са впечатляващи ( ама те не знаят, че го готвим за оперен певец J) идва дежурната лекарка и тя е много внимателна, но с нищо не може да ни помогне. Можело да му се постави незнам си каква инжекция, защото реакцията му била незнам си каква, но нямали …. Мога да му сложа свещичка за обезболяване ( ако си нося …..) или да дам хексалгин (също ако си нося) е слава богу се бях подготвила както си трябва, като за поредната битка и си носех и свещички и хексалгин… само бинтове, марли и скалпел не си бях взела L….

Доктора отново минава да ни види и дава разрешение да си ходим – нямам търпение вече да си тръгна час по-скоро. Сестрите определено са недоволни, че малкия е толкова гласовит – дават ми указания да го гушна. Гушкам, но  това не решава въпроса, накрая просто напускат бойното поле и се покриват някъде, ми така де който си има разревани и оперирани деца да си ги гледа. Моля едната да махне абоката, който малкия почти е успял да изскубне, а тя троснато ми отвръща, че ще го махне като тръгнем да си ходим. Накрая обаче той все пак успява да го закачи в креватчето и да го извади – плисва кръв по цялото легло, по пода … за нас не е важно, но им отваряме работа и ни стават още по-обидени.

Най-накрая мъжът ми е долу и аз почти на бегом излизам от кошмарния декор, като се опитвам на секундата да го изтрия от съзнанието си. Пред вратата се озовавам с един от най-младите лекари в отделението. Усмихва се, погалва малкия и му говори мило. Детето почти веднага млъкна и го зяпна, пътьом дори ни махна и лепенката от спиналната упойка. “Не се притеснявайте нищо му няма на детенцето, то и мен да ме сложат в това отделение и аз ще ревна “

В този момент думите му минаха покрай мен, но после се върнах към тях.

Добре де пак тази друга страна на медала. Какво кара този млад човек, да работи, да дава дежурства – денем, нощем по празници и въпреки това да е усмихнат, ами колежката му, ангела въвеждащ пациентите си в страната на сънищата и най-важното извеждащ ги оттам. Толкова отговорна и напрегната е работата и, но и тя не спря да се усмихва.
За нашия си доктор да не говорим. Този човек е роден усмихнат, ведър, добър.

Какво мотивира тези хора, кое им дава силата да работят в тези меко казано мизерни условия.

Наистина трябва да се обърне страната на медала и тези хора да получат заслуженото, да им се даде възможност да се развиват тук и сега, защото иначе ще поемат след хилядите свои колеги и ще отидат да даряват здраве на децата зад граница. А нашите деца?!

От първия ни преглед, до записването за операция, и след самата нея лекаря беше на 100% ангажиран с нашия случай така сякаш е единствен за него, а определено не е така и има безброй пациенти и то в огромната си част деца, как този човек винаги намира сили да е спокоен, ведър, да обясни и да успокои и не на последно място да си свърши работата по най-добрия начин и защо други негови колеги не могат?!

Как този лекар нито веднъж не направи дори намек за заплащане на труда му, като много други негови колеги спекулиращи с нуждите и страданията на хората и защо?! Защото е много по-богат от колегите си ли?!

Едва ли.

Той е на същата длъжност като тях и взима същата заплата, но явно освен лекар е и ЧОВЕК!

Хвала на такива човеци, хвала на такива лекари и дано стават повече!

А иначе здравеопазването има и друга страна – лъскавите коли и кабинети, безкрайните и безплодни заседания на МЗ …. И все повече затъващи и обедняващи болници и все по-отчаяни медици, защото дори и малцината, които срещнах в този ден, които определено си разбират от работата и милеят за нея, са подложени на страхотно и ненужно напрежение всеки ден, длъжни са да изписват купища страници за всеки свой преглед и за всяка своя оперативна намеса, вместо просто да правят това, което могат най-добре – да даряват здраве!

Дано се намери, човек и/или институция, които могат да обърнат медала от другата му страна и да дадат шанс на тези ХОРА в бели престилки да се развиват и да работят за нас!

П.п.умишлено спестявам имената и отделенията и на лекарите и сестрите. На тези, на които трябва ще намеря начин да кажа своето човешко „Благодаря“, а другите ако се познаят в разказа ми – дано успеят и да помислят, защото още едно време когато получих първия си медал установих, че той отзад не е със същия цвят и не е така блестящ и лъскав, затова и много внимавах като си го сложа от коя страна ще го гледат хората …..

С огромна благодарност към д-р Стоян Пеев!
За нас той си е нашият Док!