0

Срам

Posted by Хаджигенов on 25.10.2018 in Речено-сторено |

Отдавна не пишем в блога, не защото нямаме какво да кажем или как, а защото просто няма смисъл.

Ние, българите потомци на древен и непокорен народ се превърнахме в жалка сянка на минало величие.

Вече дори не си правим труда да свеждаме глава, просто не я вдигаме нагоре…..

Превърнахме се в стадо.

Стадо овце.

Дотолкова жалки и немощни, че дори и ние не се понасяме.

Все така ни пука на едни и същи пет човека…

Добре де, нека са едни 5 %?

Улисани в дребното си ежедневие и в борбата за насъщния, отвратени от действителността, оставихме отвратителните да правят с нас, каквото си поискат.

И те не се посвениха да посегнат на всичко в името на собственото си добруване.

Посегнаха на старите ни родители, оставени на милостта на всевишния с жалки пенсии и без адекватни грижи.

Децата, хората в неравностойно положение, най-беззащитните – децата с увреждания или просто различните от общата маса.

Съвсем в началото им разказахме как с бързи крачки вървим към Северна Корея в една идея по-мек вариант.

Почти десет години по-късно вече е факт.

Ние сме диктатура.

Управлявани от нагли и корумпирани идиоти, които ще направят всичко заради себе си.

Поръчкови дела, завладени медии, запушени усти, наведени глави…..армия от роби?

Неудобните, кресливите, горделивите са в ареста или имат коНпири на главите, НАП и прочие мутренски бухалки.

Или просто спекулират с „уж болните си деца“.

Гласовете на всички са купени или заглушени.

И всички са наведени.

Сал едни майки на деца с увреждания, докарани до лудост от безизходица клатят „стабилността“.

Покрай патрЕотичната лудост неизбежно се сещаме за това как умряха Левски и Ботев в самота, защото какво я правим тая свобода?

Ей, го не сме останали гладни, имаме покрив, децата се изучиха в чужбина, че и останаха там……зер, трудно е да си там на майната си, сам-самичък в оная пуста чужбина, но все е по-добре, отколкото да си чужденец в собствената си страна.

Нали?

Ако не е това, то тогава не знаем КОЙ ще е следващия султан?

Или пък нещо също толкова смислено?

Преди да са забранили съвсем адвокатите, направиха така че от нас да няма никакъв смисъл.

И вярвате ми или не, това касае повече вас, отколкото нас.

Щото ние, можем и да не сме адвокат.

Така или иначе в трудовите лагери за враговете на стабилността няма никакъв смисъл от нас.

Последното НС прие толкова много и толкова безобразни закони, че на следващото НС и то ако станем повече от 5% първия акт ще трябва да е формулиран с едно изречение:

„Отменям всички закони приети от предходното НС“.

И за да не чудите прекомерно, днес са приели тайни задържания под стража.

Без адвокат, без близки, без никой.

И това е само поредната стъпка в „правилната“ посока.

И знаете ли, виждали сме съвсем всичко в тази област.

Малцината са тези, които не се пречупват, дори без да ги пипнат с пръст, само за часове в мрачните подземия на „родната милиция“.

Единици, всъщност…….

Докога, народе?

Докога?

 

XVI. ГИБЕЛ

През тая последня и няма прощавка, която трая само половина минута, Соколов един поддържаше сражението със стотина неприятели. Внезапно той се извърна и видя Рада… Тогава косата му настръхна, очите му запламтяха като на тигър и цял, без да се пази от нещо, показа се на входа, като напук на куршумите, па на най-чист турски език извика към ордата:

– Кучета крастави! Скъпо ще изплащате всяка капка българска кръв! – и изпразни револвера си.

Тълпата с нов бяс се устреми на непристъпната крепост, в която се преобърна разсипаната воденица. Един зверски рев, последван от нов дружен залп, процепи въздуха.

– Ах! – изпъшка докторът и изпусна револвера.

Един куршум му прониза дясната ръка. Неописуем ужас и отчаяние се изобрази по лицето му. Огнянов, който гърмеше в тълпата, също окървавеп вече, забележи това и попита:

– Страдаш, брате?

– Не, ами и последния патрон хвърлих, забравих…

– Имам още два в моя револвер, вземи… – каза Огнянов и подаде оръжието си на Соколова. – Сега нека видят как умира един български апостол!

Па като изтръгна големия ятаган из силяха на доктора, излезе из портата и се спусна в тълпата, като раздаваше ужасни удари наляво и надясно…

………………………………..

Подир половина час цялата орда, победоносна, свирепа, демонически весела, излазяше из дола с Огняновата глава, набучена на прът. Докторовият череп, раздробен на късове от ножовете (най-първия удар – от куршум – сам докторът си беше нанесъл), не можеше да послужи за трофей. Също Радината глава беше оставена – по политическа причина вече: Тосун бей беше по-хитър от Тъмрашлията.

Отзади носеха, натоварени на едни кола, убитите и ранените.

С дивашки викове сганта дойде в града. Той беше по-пуст и по-мълчалив от едно парясано гробище.

На мегданя побиха трофея.

Само един човек се мяркаше там, като един призрак.

Той беше Мунчо.

Като позна главата на любимия си Русияна, той вторачи яростни, безумни очи в нея и изригна, в един дъжд от плюнки, една колосална попръжня против Мохамеда и султана.

Обесиха го на касапницата.

Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира.

 

Одеса, 1888 г.

 

КРАЙ

 

 

 

 

Share

Вашият коментар

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.

Copyright © 2010-2018 БлогА All rights reserved.
This site is using the Desk Mess Mirrored theme, v2.5, from BuyNowShop.com.