Бездушието на Н.В. чиновника

Ноторно е известно, че у нас и най-дребния и незначителен общински или държавен чиновник “царува”, както намери за добре в сферата си. Посрещат те от вратата с едни отегчени, празни погледи и с една огромна досада, съчетана с нескритото желание да се изнасяш на момента от кабинета им. Ако на нещастния човечец, дръзнал да прекрачи прага на царството им му се размине без крясъци, пак добре. Забелязал съм, при това не от днес, че всички чиновници изразяват и доказват правотата си с повишаване на тона, достигащ на моменти до горно “ДО” на втора или фалцет, на който може да завиди всеки рок певец. Това, че ние грешните им плащаме заплатите и те са там за наше, на гражданите удобство няма никакво значение. Прокрадва се мисълта, че колкото им плащат – толкова ще работят. Понеже, заплатите не са високи, а рушветите не влизат в тях, идеята е да не работят хич. На никого от тях не му и хрумва дори, да си намери работа, за която да му плащат обективно за положения труд. Сигурно, защото тогава трябва да се работи много, знам ли? Това, дето някой чиновник ще се напъне да помисли, дори и да може или ще признае, че дори Той не знае всичко и може би следва да попита някого е causa perduta. Нещо повече, намират го за срамно и обидно! Седейки на трона и гледайки всички от собственият си интелектуален и служебен връх, всички ние им се струваме незначителни червеи и за това ни тъпчат и мачкат, колкото могат. А, могат много, вЕрвайте ми! Това е една битка, която имам чувството, че водя цял живот с бездушната армия на чиновниците.

Повод за днешното ми недоволство е поредния пример, как едно елементарно действие, като изваждане на данъчна оценка, може да се превърне в пуническа война и да отнеме месеци, поради незаинтересоваността, безразличието и неграмотността на Н.В. чиновника.

На 19.11.2010г. подадох в район Подуяне, молба за издаване на данъчна оценка от името на мой клиент, който не живее във България. Ведно с молбата и понеже една огромна част от работата ми е свързана с разбиване на стени с най-изпъкналата част от главата ми, подадох и още: копие от нотариалния акт, копие от определението на съда, т.к. данъчната оценка е необходима за дело, заверено копие от адвокатско пълномощно, визитна картичка, която както обикновено защипаха за документите. Приеха документите и казаха, че ще го издадат за няколко дни и ще го изпратят по пощата на съдебния ми адрес, щото бил такъв реда. Излизайки преди месец от там, точно си мислех, че най-накрая и у нас нещата се променят.

Да – да, ама не!

Днес, 13.12.2010г., започнах да въртя телефоните, т.к. очевидно данъчната оценка я няма. На петото обаждане, попадам на нужния служител, който ме помоли да се обадя след десетина минути. След като го направих, ме помоли да се обадя след двайсетина минути. Както и да е. В крайна сметка, ме информираха, че е трябвало да платя такса и не съм оставил телефон за контакт, иначе щели немедлено да ме информират за недостатъка и сега, щели да ми я дадат, но трябвало да отида лично. Нищо работа. Яхвам метлата и хуквам за район Подуене, защото определения от съда срок изтича утре. Ако не знаете местни данъци и такси е навряна на едно особено за намиране място. Пристигам благополучно и влизам в нужната стая, като предвидливо нося още веднъж всички документи. Служителят, с която говорих отваря папката и хоп: към молбата е прикрепена визитната ми картичка, т.е. не е като да не съм оставил телефон. Изважда определението на съда и замислено се почесва на подходящо място: ми, то тва е без такса……………………………..след, което изведнъж и светват очичките и изважда завереното копие от адвокатското ми пълномощно и доволно казва: “– Това, трябва да е с нотариална заверка?” “ – Ми, не не трябва!” Мило се усмихвам и за милионен път обяснявам, че адвокатските пълномощни са в обикновена писмена форма, а съгласно Закона за адвокатурата имам право да заверявам частни документи. В този момент, явно усетила, че прескочихме рязко нивото и за вземане на решения, грабна папката с документите и хукна навън. След буквално 30 секунди се върна и каза: “– Пълномощни, приемаме само от кочан?” „Ъ, моля? “– Така, каза началника. Иначе оценката е готова, ма Началника не дава!” Ясно, отиваме при началника в съседната стая. Влизам, поздравявам учтиво. Нищо. Дори не вдигат глави от бюрата. След, като търпеливо съм изчакал, колкото са преценили, че е достатъчно за да усетя собствената си незначителност в техния свят, началника ме пита любезно: “– Кажете!” Казвам кой съм и за какво се боря, при което на средата на изречението ме отрязват презрително: “– Това, вашето не е пълномощно. Имаме изрично изискване – разпоредба в закона, която казва адвокатски пълномощни само от кочан и толкоз! Че, то така всеки може да си напише пълномощно!” Учтиво се поинтересувах, коя е тази разпоредба, но бях отрязан, като кисела краставица. “– Не мога да цитирам разпоредбата, ма я има! Така, че не ми губете времето!” Извадих отново адвокатската си карта, която е последен модел и има повече защити от личните карти, да не казвам, че и изглежда по-добре, но уви. Почнах пак да обяснявам: за Закона за адвокатурата и че може би не е зле да се обърнем към началника или към юристите, при което служителката ми се тросна:

“– Нашия началник умря!”

А, сега де! Докато шашнат от горното се чудех, какво ли всъщност става, бях уведомен за следното: “ – Сега, аз решавам! Това е!” Единствено успях да попитам как се казва Нейно Величество и макар и през зъби разбрах, че се именува Илияна Паунова. Докато, мятайки мълнии, погледа и казваше, че такива нещастни адвокати, вЪобще не пеят в хора. Щото не само знае повече, но и хляба и ножа са в нея! Ако ти изнася! Дори не можах да спомена, че според същия Закон за адвокатурата имам статут на съдия и ми дължат съдействие и прочие бози. Мдааааа………, обичайна ситуация.

Няма да Ви мъча повече и ще Ви кажа, защо е цялото туй нещо. Има основно два начина, по които може да се свърши дадена работа: лесен и труден. Лесния изисква, мъничко мислене и поне някаква грамотност. Не много. В общия случай, не повече от това да прецениш, докъде се простират познанията ти за конкретния казус. По условие, лесния начин го изключваме. Седейки на трона си с химикалка в ръка, чиновника е най-страшния враг на българина.

А, сега лошата новина! Не се стряскам от никакви чиновници. Ако се плашех от неграмотност, грубост и откази със сигурност щях да работя нещо друго. Та, така. Утре, по тъмни и твърде ранни доби (иначе ще трябва да си зарежа цялата работа, което няма как да стане, защото хората разчитат на мен и никой не го интересува, поради що си му забавил работата), запрятам ръкави и сядам да пиша жалби.

Жалби! До всички възможни институции за да не насмотаят проблема под килима или да не ги изхвърлят в кошчето за боклук: до Кмета на район Подуене, до Кмета на Столична Община, до Омбудсмана, до Висшия адвокатски съвет и до който още ми роди главата. Отделно от това, ще жаля до Административния съд, получения отказ. Звучи страшно безмислено, а? Що, ли се занимавам с глупости?

Всъщност, това е начина. Така се формира гражданско общество и съзнание. Очевидно чиновниците няма сами да поумнеят, но когато ги разсипят от проверки и обяснения и най-вече, когато някой прочете закона и се навика на съответния чиновник, ще стане ясно: Кон, боб яде ли?

Идеята, далеч не е да се доказваме или да си ги мерим. Идеята, че те са там заради нас и ние им плащаме заплатите, но ние сме тези, които трябва, макар и по трудния начин да извоюваме промените за себе си. И, да. За целта, първо трябва да променим себе си. Към по-добро. Към правилното.

Хубаво де, сигурен съм че всеки имал нервите да изчете горното си задава въпроса: А, това ще свърши ли работа?

Добрата новина е, че всеки път върши работа! Опитайте другия път да защитите правата си по подобен начин. Резултата ще ви изненада приятно. И, да не е лесно. Ма, то ако беше лесно, нямаше да е у нас, нали?